Ако искаш да отслабнеш

Ако си се опитвал да се бориш с килограмите с някакви логични средства, знаеш, че дори и да спечелиш дадени битки, в крайна сметка войната е загубена. Спомни си кога си започнал да пълнееш – най-вероятно в пубертета. Ето една гледна точка как и защо това се е случило.
Когато си малък, не правиш политика, каквото влезе в живота ти, срещаш и продължаваш напред. Е, когато стане прекалено нетърпимо, знаеш, че можеш да се помолиш на майка си, именно на нея, не дори на баща си, защото и той ще трябва да й се моли да разреши, примерно, да не си обуваш бодливия клин. С времето (малко преди пубертета) започваш да разбираш, че ако малко помислиш, можеш сам да намериш ключ към решаването на определен тип проблеми, и тогава започват истинските ти мъки (змията от библията). Искайки да избягваш неприятните неща и да получаваш приятни, започваш да се опитваш да манипулираш света да се променя в тебе угодна посока – малко кокетничене урежда незаслужената шестица или погледа, за който мечтаеш, и нещата сякаш стават по-лесни със степента, с която ставаш по-изкусен в стратегията на живота. Но медалът има и обратна страна.
Спомни си една дразнеща игра от детството – някой с особено чувство за хумор повтаря всичките ти думи и жестове. Тялото ти има абсолютно същия навик – наблюдава те и те повтаря. Докато си малък и не искаш да вземеш нищо от живота и тялото ти не иска, колкото и да се стараят да го тъпчат грижливите роднини и лелките в детската градина. Когато се отвори апетитът ти за живота, отваря се и апетитът на тялото. Дотук добре, апетитът е хубаво здравословно нещо. Проблемът идва от това, че се мъчиш да манипулираш системата и да си вземеш и нещата, които са ти отказани по начало, чуждата играчка, в началото в буквалния, а после във всички преносни смисли. Но това е твърда игра – чакаш врага малко да приспи бдителността си, за да вземеш мощно и безкомпромисно това, което ти харесва, а междувременно се изхитряш да се задоволяваш с малкото неща, които са ти в наличност. Същото прави и тялото – дълго ще издържи с наличните запаси и в минута на слабост, когато вниманието ти е приспано, ще си вземе великанската доза храна, която му харесва. Лошата новина, мили дами, е че мъжете не са толкова повърхностни, отдавайки толкова голямо внимание на външния ви вид, защото той е най-достоверният източник на информация за вашата същонст.
Решението е в това, да се върнеш в детството, където единствената ти борба с външния свят ставаше през твоята майка, която беше всесилна и освен това те обичаше, когато се уповаваше на нея и знаеше, че ако много я помолиш, и ако тя прецени, че това, което искаш, е разумно, ще изпълни молбата ти (може би затова в древни времена върховното божество е било Богинята-майка). Да забравиш страха, да престанеш да се опитваш сам да си вземеш това, което не ти се дава доброволно, да оставиш нещата в ръцете на твоя създател. В тежки мигове да молиш за помощ и да бъдеш убеден, че молбата ти е чута и ще й се отдаде дължимото внимание. И никога, никога да не се опитваш да манипулираш сам развоя на нещата.
Когато престанеш да мъкнеш торбата с грижи и проблеми навсякъде със себе си, ще престанеш да мъкнеш и едно натежало тяло, когато престанеш да се опитваш да получиш, дори това, което ти е отказано от съдбата, и тялото ти ще престане да се опитва да получи от теб това, което му отказваш (огромни мазни порции храна).

За комплексите като допълнителна екстра от бедите, които носят храните в супермаркета

Много пълни хора имат комплекси от това, а не бива. Храната ни е такава, че за да не напълняваме, трябва да сме някакви свръххора, които стават в 5 да тичат и се прибират по тъмно след тренировка по пол данс. Но това не би трябвало да е задължително, природата ни е създала да хапваме, за да имаме сили да изпълняваме задълженията си, и ние това правим. Трябва да имат комплекси тези, които са организирали нещата така, че храната, която ядем, да не е наш приятел, а смъртоносен враг, вероятно всички вече знаят какво правят транмазнините (според едно филмче, което гледах, образуват филм около клетките и така не позволяват към тях да проникват полезни вещества, така човек винаги е гладен, но това, което изяжда, не се усвоява, а се натрупва) и това е само малка част от проблема със съвременните храни. Защо се допуска това, логично е да се предположи, че заради това, че храната с вредни вещества е по-издържлива, по-евтина, така се решава проблемът с изхранването на населението, и даже ефектът е 2 в 1, защото хората умират по-бързо. С две думи, пълните хора не бива да се чувстват виновни за това, че са пълни, те са жертви на системата, която е единственият виновник за техния проблем.

За проблемите

Струва ми се, че когато имаш някакъв проблем, трябва да се запиташ какво от това, което се очаква да дадеш, не си дал. Когато го намериш и го дадеш, проблемът ще бъде решен. Никога не трябва да се щадиш, винаги трябва да си готов да си поемеш кръста без да се самосъжаляваш, без да се възмущаваш, без да търсиш стереотипното в ситуацията – как е трябвало да постъпят, а как са постъпили – съответно озлоблението, негативните мисли и думи. Няма такова правило как да постъпват другите, това си е обективната среда на твоето съществуване, има правило как да постъпваш ти, а то е – да постъпваш адекватно на ситуацията, като се опитваш да решиш проблема, а не да го влошиш – т.е. да вложиш позитивна енергия, а не негативна, толкова толерантност, колкото е необходимо. Каква е ползата от констатациите –  това е лошо – и кой си ти, да определяш кое е добро и кое не, още повече, няма добро и лошо, това си е едно бълнуване, което събужда у тебе добри и лоши енергии, как може мъдрото бебе да се усмихва на пияния си баща, ако не знае тази истина, която после забравя – собствените ни страхове раждат мита за лошото и го материализират чрез производство на негативна енергия.

Едва ли нещо е по-нужно на човек в живота от свободата

Свободата да приемеш, че някой ден ще умреш, и да се научиш да не се страхуваш. Ако нямаш пари, ако си  болен, това ще те приближи към смъртта, но тя така или иначе все някога ще дойде. Глупаво е да си алчен, защото придобивките от материалния свят са като тези от съня – когато се събудиш, нямаш нищо. Слава, пари, власт – всичко е част от съня, освен че е безмислено да се стремиш към тях, защото ще ги притежаваш закратко и в един момент ще се окажеш с празни ръце, те ще ти създадат илюзията, че си успял, и в същото време ще погубят нещо по-ценно в теб, и ще се чудиш защо имаш всичко, а не си щастлив.

Животът е джунгла

Всичко останало е идеализъм и бла-бла. Да имаш красив дом, добър съпруг, да се обичате и около вас да прелитат амурчета е една красива приказка и нищо повече. Неслучайно никой не може да си представи как изглежда това животно. Бракът е договор, бизнес и прагматизъм, двамата съпрузи изпълняват или не ангажиментите си и остават заедно, докато има съображения в полза на това. Чувствата са неуместни както навсякъде в джунглата – нещо като зайче, което плаче, докато лисицата го дебне. Отдадеш ли се на страдание, престанеш ли да се бориш, ставаш лесна плячка. Ако си концентриран, рефлективен, бърз, адаптивен, имаш шанс да оцелееш, ако не, доколкото изобщо е възможно съществуването ти, ще бъдеш винаги жертва.

Така за съжаление стоят нещата. Религията, общественият морал се опитват да го променят, но природният закон е много силен и е наивно да се очаква да бъде победен в обозримо бъдеще

За дуализма

Да предположим, че ние сме изпратени от Бог да чиракуваме при Дявола, чиято власт е на земята. Ние трябва да бъдем прилежни и да научим занаята, за който сме изпратени. Дяволът ни дава един наистина дяволски инструмент – нашите тела, с които трябва да работим за него. Той не иска лошо от нас – само да работим за неговия купон, да стане неговото царство по-проспериращо и да има много удоволствия и забавления. Лошият момент е в инструмента – нашите тела ни превръщат в роби, създават ни усещането, че краят ни идва с техния край и много неприятни усещания, които ни карат да се страхуваме и да се стараем повече в желанието си да ги избягваме. За разлика от Бог, Дяволът не ни обича, той е просто работодателят, който изисква от нас да произвеждаме, да обогатяваме владението му. Той е готов да ни изпъди, ако инструментите ни не са достатъчно производителни. Бог ни подсказва решения, когато наистина сме загубили способност да работим за Дявола, а е рано да се връщаме. Но само в крайни ситуации. Важно е да не забравяме, че телата ни са от Дявола, а същността ни от Бога, с телата можем да се въргаляме в калта и понякога се налага, с душите не.

Дяволът си има свои любимци, които му принадлежат изцяло, убедени, че отвъд материалното няма нищо. Тях той наистина ги толерира и срещу дребни услуги им дава всичко наготово. Лошото е, че така те не усвояват занаята, и после вероятно се връщат пак, и вече в незавидни условия.

Ето така някак си може би стоят нещата. На земята ние трябва да работим, да се грижим за телата си и да бъдем хора. Понякога сме объркани, губим пътя, тогава трябва да спрем и да се опитаме да се ориентираме. Но после бързо да тръгваме отново, защото никой няма да ни позволи да мързелуваме, тук сме само едни натрапени досадни чираци в период на стагнация и трябва наистина много да се трудим, за да ни се даде възможност да останем.

Животът минава като конвейерна лента

Носи някакви детайли, ти ги обработваш, някои те порязват, други ти цапат ръцете, някъде си свършваш работата добре, другаде не успяваш. Кога и кой ти втълпява, че ти тичаш около конвейерната лента и тя е субектът, а ти си… какво си ти… нищо. Лентата, лентата е всичко. Тя те обсебва, вгледан в детайлите й, загубваш чувство за ориентация, приемаш нейната координатна система, забравяш кой си. От конвейера се носи внушение: “Ти си нищожество! Аз, аз съм важната!” Стоп! Това е магията на злата вещица! Не я слушай! Не си слагай очилата, които ти подава! Не се оглеждай в нейното огледало! В твоя живот ти си субектът, ти си вселената, ти си центърът! В твоя живот ти си покоят, ти си смисълът, ти си слънцето. Всичко, което те заобикаля, са обекти, живи, особени, интересни, но обекти. Те са странни и всички припяват рефрена, че те са центърът, но това е само едно тяхно налудничаво свойство, забавно е, но няма власт, опасно е колкото Кумчо Вълчо от рисуваното филмче. Когато го осъзнаеш, се връщаш в естественото си състояние на блаженство и покой, програмата ти е да обработваш детайлите по конвейера и ти го правиш леко и лежерно, е, някой детайл може да те пореже, друг направо да те смаже, и всичко е временно и задължително някой ден лентата спира, но някой да е казал, че това е лошо? Напротив, работният ден е свършил и започва времето за заслужена почивка.